Неделя, 17:25 часа. Вървя целеустремено по Иван Асен, пушейки в движение цигара. Бързам да се прибера. За да чистя.

Съвсем неочаквано и за мен самата рязко съм получила вдъхновение. Ако не направя нищо в следващия половин час, желанието за чистене ще изчезне безвъзвратно. Затова сега бързам и се опитвам да задържа в главата си мисълта, че всъщност няма нищо бог знае колко страшно в това да отделя един час в името на чистотата.

17:48. Започваме. Цялата мъка всъщност са 30-ина квадрата под за миене + една баня и малко прах по етажерките. Нищо особено и времеемко, но проблемът е веднъж да започна. Сега обаче съм минала успешно този етап и жизнерадостно мия пода на стаята. Отбелязвам си наум, че гъбата на мопа е вече значително поостаряла и може да се наложи да я сменя. За щастие предния път благоразумно съм купила резервна, така че няма опасност нещо да прекъсне ентусиазма ми.

17:53. Почти съм приключила с първото миене на пода, когато мопът се разпада окончателно. Откъсвам го от металната стойка, хвърлям го в кофата и вадя новата гъба за смяна. За да я подменя, трябва да развъртя четири малки болтчета и после с тях да захвана новата гъба. Фасулска работа.

18:15. Не знам кой е измислил кръстатите отвертки, но не го харесвам. За чий са му на човек няколко вида отвертки и няколко вида болтове? След преравяне на всички шкафове, най-после успявам да открия една мъничка отвертка, която и сама не знае какво прави там. Естествено, не е кръстата, но нямам избор. Ще трябва да се пробвам с нея.

Настанявам се на пода в кухнята за по-добра видимост, приклякам над мопа и се опитвам да развъртя болтчетата. Ръждясали са и не помръдват. Аз обаче съм инат, така че хващам здраво мопа с едната ръка, а с другата напъвам с все сила малкото болтче.

18:17. Гледам изумено отвертката, която стърчи забита в дланта ми. Малката гадина просто се отплесна. Хвърлям всичко на пода, вадя памук и спирт, дезинфекцирам раната, слагам една лепенка и сядам обратно.

18:35. Едното болтче вече е развъртяно. Аз съм с мускулна треска, дупка в дланта, мръсни ръце до лактите, а на пода пред мен има малка локвичка вода от остатъците от мопа. И после чистенето било женска работа… в момента се чувствам като автомонтьор…

Второто болтче е на път да излезе. Хвърлям отвертката и се опитвам да го доразвия с ръка. Едва ли има по-нелепа гледка от жизнеутвърждаващия ми лилав маникюр на фона на мръсния моп с ръждясали болтове.

18:53. С изрязани нокти вече е по-лесно. Пада и вторият болт, а аз се опитвам да не мисля за болката в пръстите и да внуша на мопа усещане за отпускане, релаксация и желание да пусне болтовете си на свобода.

За третия се налага да използвам клещи. Изобщо не мога да си спомня защо и как така имам клещи в квартирата, но това сега не важно. Важно е само да хвана болта с клещите и да въртя в правилната посока. Докато се опитвам да захвана главичката на болта, без да премачкам някой пръст, чувам как телефонът ми звъни от другата стая. Приятели ме викат да изляза да се видим. Обяснявам, че съм се хванала да чистя и ще пропусна излизането. Чистя, ама друг път, по-скоро се опитвам да се осакатя с домакински моп. Ако имах прахосмукачка, досега да съм си засмукала поне единия крак. Или да съм се удушила с кабела.

19:02. И четвъртият е навън. Запалвам една цигара, за да дам малко почивка на ръцете си и да се насладя на усещането за победа. Четири болта за близо час. Велико.

Сядам обратно на пода, разопаковам новата гъба и се приготвям да започна обратната процедура по завиването. Единият болт е изчезнал. Отделям около 15 минути да го търся, изреждайки с любов цялата му фамилия, после се отказвам. Където три болта, там и четири, все ще се задържи някак скапаният му моп.

19:17. Тъкмо съм завила наполовина втория болт, когато на входната врата се звъни. Оставям всичко и скачам ядосано да отворя, човек не може един болт да завие на спокойствие тези дни… отварям широко вратата и виждам пред мен усмихнатото лице на домоуправителката на блока. Минава да събира такса за стълбището. Усмивката й бавно се смъква от лицето, а очите й се изцъклят.

В този момент осъзнавам, че през цялото време вкъщи съм стояла по бельо. И в яда си директно съм отворила вратата. Трескаво се опитвам да измисля някакво смислено оправдание за това, че стоя пред жената по розово дантелено бельо, после се отказвам. Безнадеждно е. Сбръчквам чело в най-сериозната си физиономия (един вид, аз и навън така си ходя, не сте ли ме виждали, то тва е най-нормалното нещо на света) и невъзмутимо питам:

–          За таксата ли? Само минутка.

Притварям леко вратата, вадя пари от чантата и с лъчезарна усмивка й ги подавам. Жената ги поема мълчаливо, врътва се и изчезва нагоре по стълбите. Май бяхме до тук с любезните поздрави по стълбището.

19:33. Последният трети болт вече е завит. Аз мразя мопа, болтовете, кръстатите и обикновените отвертки, клещите и всичко, което човешкият разум е изобретил, за да направи чистенето толкова лесно и просто, едва ли не удоволствие.

Прибирам „новия“ моп на сигурно място в банята и лягам в леглото с книга. Четенето поне крие по-малко рискове от контузии.