Автобусът подрънква по нагорещения асфалт, слънцето блести в прозорците, а от кабинката на шофьора звучи „Wonderful Life“. Почти съм готова да приема всичко като символ, като нарочно стечение на обстоятелствата, което иска да ми подскаже нещо. Животът е чудесен.

Пътувам с 64 към офиса, преди пет минути съм излязла от вирусологичната лаборатория в болница „Иван Рилски“. ПСР-ът ми е отрицателен. Две години и половина след лечението, вирусът на хепатит С все така го няма. Животът е чудесен, нали?

Не можах да си взема бланката с изследването, защото лекарите са на конференция и няма кой да подпише листа. Ще го взема след празниците.

– А дали може да ми дадете… само да го видя… знам, че звучи безумно, но все пак…

Лаборантката се смее с глас:

– Да, безумно звучи – после влиза, за да вземе списъка.

Намирам името си в списъка и резултата срещу него – отрицателен. На път съм да се влюбя в тази дума. И в лаборантката съм влюбена, и в болницата, и в живота. Чудесен е.

– Благодаря!

Изхвърчам навън и се обаждам на майка ми. Тя започва да плаче по телефона. Баща ми ми казва, че съм джедай. А аз се хиля като пълен олигофрен. И точно така се чувствам – ненормално, слабоумно щастлива. Всеки мускул в тялото ми се отпуска, несъзнателно стегнат, вързан на възел от седмици насам. Дишам.

Две години и половина след лечението, всичко е наред. А за живота… вие си знаете 😉