Photo credit: Leo Reynolds / Foter.com / CC BY-NC-SA

Все повече висене в интернет, все по-рядко общуване лице в лице.

Телефонът се превръща в жизнена необходимост, а няколко дни без интернет водят до абстиненция.

Никой вече не помни телефонни номера и рождени дати, а адресите дори не си ги казваме. Казваме си адреса на електронната поща.

И май единственото притеснително нещо в цялата работа е… че това не ме притеснява особено. Различно е, но това не го прави непременно лошо.

Светът се променя. Винаги се е променял и винаги промяната е отприщвала вълна от носталгия по доброто старо време, когато нещата бяха толкова различни… Когато играехме навън, а не пред компютъра. Когато се уговаряхме за среща, на която трябва да отидеш, защото не можеш да я отложиш в последния момент – по телефона. Когато говорихме повече с човека отсреща, а не с образа му на монитора.

Беше хубаво. Но е хубаво и сега, просто по различен начин.

Ако не беше интернет, нямаше да се намеря с най-щурата съквартирантка, с която сме загубили връзка от повече от десет години. Тогава нямахме мобилни телефони. Сега има интернет, търсачки и блогове. Не е ли чудесно?

Радвам се, че ме намери, Ралка 🙂 И честит рожден ден, за който нямаше да се сетя, ако не беше фейсбук 🙂 Понеже ме откри чрез блога, реших да те поздравя точно тук. И искам да ти подаря един спомен на повече от 10 години:

Поредният задушен летен следобед. В Студентски град е като след бомбена атака – не се вижда жив човек. Две момичета седят на сянка в бирария до блок 42. Преди 15 минути са изтръскали всички налични чанти, дънки и якета за стотинки – и със събрания капитал са седнали да изпият по една бира. Събрали са точно колкото за две Ариани. За храна… ще се мисли после. За утре… ще се мисли утре.

Седят, пият бира и не си говорят. Хубаво е – да има с кого да седиш и да си мълчиш, без да ти е неудобно и без да се чувстваш длъжен да кажеш нещо. Просто ти е добре.

В този момент покрай заведението минава бездомно куче – но не с типичната за жегите вяла походка, а живо и устремено. Момичетата се заглеждат в него – кучето носи нещо в уста. Бърза.

Без да го изпускат от поглед, двете скачат заедно на крака – разбрали са какво носи – голям, снежно бял, чудесен… комат хляб.

–          Дръж го! – крещи едната.

–          Вземи му хляба! – крещи другата.

После сядат обратно, заливайки се от смях. Щастието може да изглежда точно така – летен следобед, бира с приятел, ако ще и на празен стомах…