Днес се навършват 100 години от рождението на Албер Камю. Не бих се осмелила да се впускам в анализи на творчеството или личността му, по-скоро бих споделила нещо лично от „срещите“ ми с него. Открих го на 13-14 години, когато незнайно как попаднах на „Чумата“ и я изгълтах за часове. За няколко дни успях да прочета всичко негово, до което се докопах – „Падането“, „Чужденецът“, „Митът за Сизиф“, сборникът „Лято“. Подейства ми… помитащо. За първи път попадах на писател, който усещах така непосредствено, почти болезнено близък, провокиращ, вълнуващ.

Повече от 15 години по-късно ситуацията не се е променила много. Все още чета и препрочитам книгите му, чета и всичко, което намеря, писано за него. Може би съм влюбена – в онова усещане да буташ камъка нагоре по хълма, въпреки че знаеш, че когато стигнеш до върха, той ще се търкулне обратно надолу. В безсмисленият и така красив сблъсък между човека, който иска, и света, който отказва да даде – от който сблъсък се ражда абсурда. В опита да изоставиш всяка надежда, без да ставаш безнадежден…

Днес Камю би навършил 100 години. Прочетете една негова реч от 15 март 1945, която изнася пред студентите в Сорбоната. Звучи плашещо актуално.

В защита на интелигенцията

Бих искал сега да говоря за онова, което винаги е било против приятелството: лъжата и омразата.

Наистина не можем да направим нищо по-добро от това да се освободим от тези две злини. Защото доста време им служихме. Последната и най-продължителна победа на фашизма се дължи до голяма степен на тях. И това остави трайни следи у нас. А можеше ли да бъде по-различно? От години омразата владееше всички. В продължение на четири зими и четири лета и ние бяхме под нейната власт. Хора като мен и като вас, които сутрин галеха главите на децата си в метрото, вечер можеха да се превърнат в жестоки палачи. Служеха на омразата и лъжата. Четири години се измъчваха и убиваха хора, обезлюдяваха се села и градове. Четири години всеки французин заедно с първото си за деня кафе чрез утринния вестник поемаше поредната си порция от страх и омраза. И всичко това се утаяваше в душите ни.

Някои вестници ежедневно ни подтикват към омраза и насилие. Не бива да допускаме критиката да се превръща в клевета. Нашият опонент може би има право и ние трябва да се съобразим с неговите аргументи, дори с най-незначителните.

Какво означава всичко това? Че трябва да защитим интелигенцията. Убеден съм, че проблемът е в това. Преди няколко години, когато националсоциалистите заграбиха властта, Гьоринг възкликна: “Когато ми заговорят за интелигенцията, изваждам пистолета!” Тази философия се разпростря и отвъд границите на Германия. През този период в цяла Европа интелигенцията беше в немилост. Разбира се, вина за това имаха и самите интелектуалци. Навсякъде триумфираха разни недоносени “философии”. После дойде войната, а след нея – катарзисът…

И днес на интелигенцията се гледа с лошо око, което означава, че врагът не е още победен. Опиташ ли се да говориш искрено, без предубеждения и без предварителни постулати, ще те обвинят в хитрост – няма да те разберат и приемат.

Като всички и аз познавам недостатъците на интелектуалците и зная, че в определени ситуации те биха могли да се превърнат в опасни животни, а също и в предатели. Но аз сега си мисля за онези мои събратя, които честно и смело – в продължение на четири години – отстояваха своите права, своето истинско място в обществото. Те направиха твърде много жертви, затова заслужават уважението на всички. Да, ако тази интелигенция случайно изчезне, сигурно ще настъпи нощта на диктатурата. Нека да я защитим и да я уважаваме. И това ще бъде цената на нашето приятелство. Защото приятелството е привилегия на свободните люде, защото няма свобода без уважение и приятелство.

Накрая бих искал да се обърна към вас, младите, студентите. Не съм от онези, които са призвани да проповядват. Ако имах това право, бих препоръчал само едно: да се обичате. И да не отстъпвате от своите принципи. Да не се поддавате на лъжата, коварството и насилието. Когато една нация е свободна, тя е честна и силна. Тогава хората могат да открият истинските неща в живота и да се почувстват най-сетне щастливи.

речта е взета от Литературен форум, бр. 3

снимка: БНР