„I suppose in the end, the whole of life becomes an act of letting go…“

Цитатът е от „Животът на Пи“. Наместил се е удобно в главата ми, може би заради това, че никога не съм била особено добра с разделите. Така и не успявам да пусна хора, места и неща от живота си, дори след като са си отишли.

Червената къща е на път да затвори врати. А ако мразя нещо повече от разделите, това са ненавременните сбогувания. За мен това място значи много – много думи са изговорени там, които са важни, много процеси са започнати, много идеи са се родили. И много неща предстоят да се случат. Доста по-важни и смислени от амбициите на архонти и „модерни хъшове“.

В момента годишният наем на Червената къща е над 93 ооо лева. Това е убийствена сума за нестопанска организация, която се опитва да развива културна дейност – и която е инвестирала огромна сума в реставрирането и поддържането на този паметник на културата.

Свикнали сме да казваме, че ролята на държавата е ако не помага, поне да не пречи. В момента с действията (и бездействията си) Министерството на културата съзнателно и целенасочено унищожава културния живот в България.

Ако позволим това да се случи, ако загубим тази битка, ще остане ли нещо, за което си струва да се борим въобще?

Можете да подкрепите Червената къща като подпишете петицията за запазването й или дойдете на събитието на 10 декември.

#ИмаЛиМястоЗаКултура

снимката е от фейсбук страницата на събитието