общество

Мисия „Марикостиново“

Текстът е публикуван в Дневник на 6 декември 2011

– Еми, т’ва е. Българска му работа.

Момичето кара раздрънканата кола между дупките, а аз крепя на коленете си голямата раница. „Българска му работа“?! Малката едва ли има повече от 20 години. На предната седалка до нея е седнал приятелят й, с когото сме се запознали в автобуса. На задната седим три жени – и трите за първи път отиваме в санаториума в Марикостиново. Хлапетата предложиха да ни закарат, в противен случай трябва да минем два километра пеш с багажите. Което не е много добра идея за хора с проблеми в кръста.

–  Тука е така.

Автобусът спира на спирката на пътя и оттам всеки се оправя. Няма таксита, но ако питате отсреща чичо Гошо в сервиза, може и да ви закара.

– Т’ва е положението. Българска му работа.

Това обяснение идва за трети път, откакто сме тръгнали. Чудя се от кого ли е чула тази реплика, която повтаря като универсална мантра-извинение за всичко. Сигурно от родителите си. „Българска му работа“ означава, че сме ужасно зле, но нямаме никаква вина за това. Просто сме попаднали в кофти ситуация, от нас не зависи нищо и дори няма смисъл да се опитваме да я променим. „Българска му работа“ се произнася винаги с подобаваща примиренческо-озлобена нотка.

Минаваме край изоставени и западнали постройки насред гората. Изтръпвам при мисълта, че всъщност вече сме на територията на санаториума. За първи път през живота си отивам на подобно място. След четири месеца опити да спра болката в кръста с лекарства, физиотерапия, плуване и иглотерапия съм решила да пробвам и този вариант. Мястото ми е препоръчано от невролога като известно с „лечебните си свойства и добра база“. Дори и не подозирам в какъв филм ще вляза.

Това е входът на централната част - "хотела".

Пристигаме. Централната сграда на санаториума, наричана от местните „хотела“, е най-нова и изглежда сравнително добре. Стоварваме багажите пред регистратурата и чакаме някой да ни обърне внимание. Отнякъде се появява жена и ни посреща с една реплика: „Изследванията!“

Вадя папката от раницата и я подавам. Преди месец, когато правех резервация за датата, по телефона ми казаха „Елате, а пък ще видим…“ Проведох един учтив и напълно безрезултатен спор, че не мога да разчитам на подобно нещо, ходя на работа, а Марикостиново не се намира в съседния квартал, а на границата с Гърция. Затова сега нося всички възможни изследвания и снимки плюс разпечатани извадки от Наредбата за профилактика и рехабилитация.

До спорове обаче не се стига. Жената събира всички документи и ме праща в лекарския кабинет. Посочва ми къде да седна, а изследванията дава на лекаря. Той ги прехвърля разсеяно, взема някаква бланка и започва да пише.

Десет минути по-късно аз вече се чудя дали лекарят въобще е разбрал, че съм в кабинета. Покашлям се смутено, но той само намества очилата си и продължава да пише.

След още десет минути, в които аз съм разгледала всеки безинтересен детайл от малката стая, гласът на лекаря ме стряска:

– Имате ли разширени вени?
– Не.
– Кръвното как е?
–  Ами, нормално…

Продължава да пише. Все още не е вдигнал поглед към мен. Цялата ситуация започва да ми изглежда леко абсурдна. Аз не съм човек, а купчина изследвания върху бюрото. Покашлям се отново и решавам да проверя дали все пак съм човешко същество.

– Извинявайте, за първи път съм в санаториум. Дали бихте ми обяснили какви са процедурите и какво трябва да правя?

Най-после. Вдига глава и ме изследва няколко секунди над очилата, все едно съм много рядък вид гъбично образувание. После отново забива поглед в документите.

– Ще се ориентирате.

И толкова. Така нареченият „преглед“ е приключил. Подава ми болничната карта и ми казва да извикам следващия.

Тези зелени бунгала бяха пръснати из целия парк на санаториума. Според ценовите листи дори се ползват срещу заплащане. Заплащането е нищожно, но и без пари да е – не знам как е възможно на такова място да нощуват хора...

Сестрата на регистратурата ме очаква с ключ за стаята:

–  Вие сте с доплащане, нали?

Отново моля за разяснения. Оказва се, че стаите са с по 5 легла и повече, а банята и тоалетната са общи за етажа. Ако си доплатя, ще се радвам на лукса на тройна стая със собствена баня и тоалетна. Не се налага да ме увещават, приемам.

Стаите са прилични, така или иначе не съм имала кой знае какви очаквания. Все пак отивам на санаториум, не на хотел.

Няколко минути по-късно се сблъсквам с друг проблем, плод до голяма степен на личната ми несъобразителност. Забравила съм да изтегля пари. С типичната си градска разглезеност не нося много в брой, а разчитам на това, че винаги ще мога да платя с карта или да изтегля. Не и в Марикостиново. Няма как да платя с карта в санаториума, а най-близкият банкомат е на 13 км оттук – в Сандански.

Отивам при старшата сестра с надежда да ми даде някаква полезна информация. Обяснявам й проблема, а тя ми се усмихва и отговаря:

– Ще се ориентирате. Някой от болните може да ви закара. Социализирайте се, я колко мъже има отвън…

Социализирането явно е важен фактор в ориентирането на болните. Особено когато никой нищо не ти обяснява. Настанявам се в стаята, съсед по легло ми е симпатична жена от София, която също пристига днес. Тя обаче има повечко опит в ходенето по санаториуми, та ми обяснява донякъде какво се случва и какво да очаквам.

Процедурите се правят до обед, така че първият ден е само за прословутото „ориентиране“. След няколко часа обикаляне и социализиране вече знам почти всичко – коя процедура къде се прави, къде е столът, къде е кафето, къде е най-близкият магазин. Все още не знам как ще се добера до банкомат, но явно не съм се социализирала достатъчно усърдно.

Целият комплекс е очарователно разпръснат в отделни сгради на по няколко минути пеш една от друга. Между сградите се щурат болни с найлонови торбички, в които разнасят джапанките и халатите си. Някой очевидно е решил да предпази болните от застояване по време на лечението. За мен може и да не е особен проблем, но не знам до колко е добра идея за хората със сериозни двигателни проблеми. На няколко пъти се разминавам с момиче с патерици, което едва ли се забавлява да прехвърча между физиотерапията, басейна, калните бани, стола и стаята си, всичко в отделни сгради. На повечето места не виждам и рампи и перила за колички, което е леко странно за лечебно заведение, специализирано в проблемите на опорно-двигателния апарат.

В кафето ме посреща нисичък човечец, който говори толкова бързо, че е уморително да го слушаш. Освен кафе ми предлага вафли, вестник, тоалетна хартия, плодове и да се оженя за сина му. Малко бил дърт, но за сметка на това живее в Испания. Отказвам всички оферти освен кафето и излизам да се разходя и да изпуша една цигара. До вечерята има още цял час.

Столовата

Храната в стола е зле, но за сметка на това – малко. Вече съм се сближила (посредством социализиране) със „съкилийничката“ ми и още няколко човека, които ми обясняват, че по здравна каса обикновено е така. По НОИ е малко по-скъпо, но храната е по-добра и повече.

Самият стол е истинска машина на времето – като обслужване, персонал и база без проблем те връща 30-ина години назад. В залата е кучи студ и хората ядат, навлечени със зимните си якета.

След вечерята в стола сядаме в кафето да се нахраним и останалите ми разказват за предишния си опит с различни санаториуми. Оставам с впечатлението, че за много хора това е своеобразен вид туризъм. Чудесен начин да почиваш някъде в България, като срещу 15-20 лв. на ден имаш легло, храна и процедури. Е, желателно е да имаш и някаква диагноза, ама то кой няма в днешно време. Ако пък имаш познат лекар, нещата стават още по-лесни.

Мисля си, че май съм един от малкото хора, дошли тук сами. Повечето са с роднина или с приятели. Може и действително всеки от тях да има нужда от санаториално лечение, но въпреки това ми става малко тъжно. Колко ли хора със сериозни проблеми така и не успяват да се доберат до процедури?

Към десет часа вечерта кафето се опразва. Всички се прибираме по стаите си – на следващия ден рано сутринта започва маратонът между сградите.

Сградата с минералния басейн.

След закуска се отправяме към една от постройките, която изглежда така, сякаш е строена преди повече от 50 години. И на строителя не му се е занимавало особено. Това е басейнът, в който имаме подводна гимнастика. Петнадесет минути упражнения в минерален басейн 3 на 4 м, в който трябва да се съберем пет жени. Звучи си направо вълнуващо. За съжаление обаче така и не успявам да усетя целебните ползи на гимнастиката, защото е станала авария и няма топла вода.

На въпросите ни персоналът само вдига рамене – не знаят нито какво е станало, нито дали и кога ще има вода.

Връщам се обратно в станцията, където новите ми познати ми предлагат да ме закарат до Сандански. Ще ходят на лекар за някакво изследване, а аз мога да си намеря банкомат и да изтегля пари. Чудесно.

Пристигаме в Сандански. Докато ги чакам пред кабинета в болницата, мервам лист с цени за прегледи и изследвания. Всички цени са в две колонки – за български и за чуждестранни граждани. Никога не съм можела да го разбера това – откъде накъде чужденците ще плащат повече? Услугата, която им се предлага, е абсолютно същата. Не бих искала при някое от моите пътувания извън България някой да ми поиска двойно повече за нещо само защото съм от друга държава… Няма да е честно, нали?

Тук обаче всяка услуга е на двойна цена за чужденци. По дяволите, дори копирането на лист хартия – 15 ст. за българи, 30 за чужденци…

Докато възмутено продължавам да чета ценовата листа (според която пациентите могат да си поръчат и печене на агне срещу 5 лв. Ей така, между другото), познатият от санаториума излиза с щастлива усмивка и изследването в ръце. Лекарят му казал, че няма време да се занимава с него и да го изследва, затова просто му го е дал. Предполагам, че това „просто“ си е имало и цена, но той не влиза в детайли.

Чудя се дали, ако всичко наоколо продължава да бъде толкова нередно и толкова както-не-трябва, в един момент няма просто да свикна? Дали това всъщност не се случва с повечето хора?

Намираме банкомат, изтеглям пари и се връщаме в санаториума. Докато ни е нямало, са успели да отстранят аварията, така че можем да тръгваме на процедури. Аз се запътвам към калолечебницата, на която дължи славата си санаториумът в Марикостиново.

Терасата, по която тичат пациентите.

Истински сюрреализъм. Ако всичко беше черно-бяло, щях да си помисля, че съм в сцена от филм на Бунюел.

Трийсетина жени тичат голи в ноемврийския студ към едно блато. Влизат в горещата вода и бързо приклякат между тръстиките.

Няколко секунди гледам зашеметено, после хуквам и аз. Мамка му, студено е! Май за първи път през живота си стоя гола навън в края на ноември.

Калните бани в Марикостиново са външни. Това е една от уникалните им характеристики – според местните има само още едни такива – в Карлови Вари. Сигурно е така и сигурно имат лечебни свойства, но ми се иска някъде да имаше информация за това, че ще се къпя навън – примерно на сайта на санаториума.

Гьола.

Седя във водата, потопена до врата. Около мен плуват попови лъжички, а по повърхността се виждат мехурчета от подводните гейзери. Водата е гореща, а дъното е покрито с кал. Местните наричат това място гальовно „гьола“.

Жените наоколо подхващат разговор със силен местен акцент. Не ги слушам, мисля си за мъчителните метри, които ще трябва да измина обратно на студа, докато стигна душовете.

На пътеката се появява жената от персонала и се провиква:

– Новото момиче ориентира ли се? Аз ви казах, че ще ви покажа, ама ви забравих…

Осъзнавам, че има мен предвид, и извиквам в отговор:

– Ориентирах се, аз като видя блато, и влизам в него.

Жената махва с ръка и се прибира, а наоколо започват да се кикотят. Седя си в калта и си мисля, че познавам поне трима души, които биха убили човек за шанса сега са тук и да имат фотоапарат. Или камера. Ситуацията ми се струва толкова нереална, че една част от съзнанието ми май още не може да я смели. Е, имам цяла седмица да свикна.

Физиотерапията.

Събота и неделя минават сравнително спокойно и скучно, като се изключи една няколкочасова авария с парното. Няма процедури и няма какво да се прави. Хората с коли отиват на разходка до близките градове, а останалите изкарват уикенда по стаите си.

Понеделникът започва рано. Часът ми за подводна гимнастика е от осем, в най-зле изглеждащата сграда в комплекса. Този път има вода и няколко жени влизаме в съблекалните.

Обстановката вътре надминава дори личните ми граници за мизерия. Никога не съм имала особени притеснения с по-първобитните условия на живот – без проблем изкарвам по две седмици на палатки, обиколила съм доста хижи в България, а имам и немалък стаж по болниците. Но ТОВА надминава всичко, което съм виждала. Съблекалните и душовете са същите, каквито са били преди 50 години. Мазилката по стените се руши, а част от прозорците зеят отворени. Температурите са минусови, навън и вътре. Отопление няма.

Събличаме се скоростно, минаваме през душовете и влизаме в плиткия топъл минерален басейн. Гимнастиката трае 15 минути и те кара да се чувстваш по-скоро глупаво, отколкото раздвижен.

Решавам, че първата ми такава процедура ще остане и последна. Всяко нещо си има граници.

Минавам и останалите процедури и сядам да изпия едно кафе. Докато прехвърлям през главата си гледки от банята, които поразително навяват асоциации с концентрационен лагер, един плъх притичва през залата на кафенето, покатерва се по бара и минава от другата страна. Гледам го със зяпнала уста. Около мен хората го посрещат със смях и коментари относно размерите му.

Равнодушието и примирението, с което повечето хора в санаториума приемат всичко, ме карат да се чувствам като извънземен. Аз ли живея в моя малък красив свят или тези хора действително нямат проблем с всичко, което се случва наоколо?

***
След няколко дни от всякъде се чуват кихания и подсмърчания. Външните кални бани може и да са полезни за ставите, но синузитът ми определено не иска да има нищо общо с тях.

Последния ден ставам по-рано и събирам багажа. Минавам си първите процедури и влизам в сградата, където правят физиотерапия. Жената ми показва къде да легна и наглася пластините на гърба ми. Включва апарата и без да се замисли, завърта копчето докрай.

Както съм в хоризонтално положение, успявам да отлепя почти цялото си тяло от леглото. Човекът на съседната кушетка ме гледа изумено – сигурно за първи път вижда левитиращ пациент. Е, и на мен за първи път ми пускат подобна доза ток.

Жената се стряска, изключва апарата и започва да ниже обяснения:

–   Е, той токът е лечебен, мене колко пъти ме е трескАл, ама нали е лечебен…

Преглъщам няколкото саркастични коментара и я моля да ми подпише картона, да разкара жиците от гърба ми и да ме остави да си ходя. Господи, радвам се, че си тръгвам!

По обед отивам да си взема болничния лист и епикризата. В епикризата ми е прилежно упоменато, че ме изписват с подобрение. Не знам само как са го разбрали, когато никой не си е направил труда да пита. Решавам да потърся т.нар. си лекуващ лекар, който ме прие в санаториума и чийто подпис стои на епикризата. Него обаче, естествено, го няма. Както и който и да било лекар, всъщност.

Дочитам си епикризата – в края има една очарователна препоръка, която направо ме трогва – препоръчват ми редовно да посещавам санаториума в Марикостиново.

Ако не друго, поне имат чувство за хумор.

Advertisements

3 thoughts on “Мисия „Марикостиново“

  1. Честно казано на моменти доста ме напушваше на смях,особено като си спомня и моето първо и единствено ходене на санаториум….жалко е,че хората се примиряват с отвратителната хигиена и въобще с условията по тези места.Важното е,че си се „социализирала“:))));)

  2. Здравей, авторке!
    Години след публикуването на твоите преживявания и аз попадам на тях. Трудно ми е да намеря снимки, камо ли преживявания от български санаториуми в интернет! Уж сме светоооовноизвестни с тях, а пък намирам твърде рехава информация. Срамно рехава. Ама колко хора ровят в интернет за сериозни неща, различни от фолк и клюки…

    И аз се чувствам извънземна. Много извънземна!

    Бях в Марикостиново преди близо 20 години, може би 1995-та, с баба ми и братовчедите. Беше и тогава ужасно мизерно, спомените ми са за едно много пропаднало място, тъмно, много изолирано, още тогава ревящо за ремонт… Май точно дотам трябваше дълго време да ходим със саковете си пеш. Не беше ли голямо и разстоянието между сградата за спане и калната баня? Аз не ходех на процедури, не съм имала проблеми със здравето. На баня или басейн съм била вътре, спомен обаче нямам. Само основно каква страшна мизерия беше. Помня и една змия, която плуваше в топлия гъол, тогава беше зима. И ми е жал, че нещата за тези 20 години са потънали още повече. Аз поне като дете си мислех, че тогава е било зле и след години ще се модернизира, ще се изкорени този пълен непукизъм, този израз „Ние не сме Германия…“, като едва ли не забрана нещата да се подобряват, изобщо да не си и мислим. А в провинцията е по-зле от всичко. Болезнено е. Толкова добре те разбирам и съм благодарна, че си публикувала това. А че има един-единствен коментар – то се подразбира. Кой ли го интересуват лечебни заведения…

  3. Миналото лято бяхме самостоятелно /не чрез НОИ или Здравната каса/, настанени в съседтство до санаториума. Сградата на санаториума е в отлично състояние, има дори климатици в стаите. Не съм влизала в стаите и столовата, но хората от санаториума бяха доволни. Разговаряхме с местни хора и хора от калолечебницата, които обясниха, че мястото не е покрито, защото ще се наруши
    екосистемата и е добре да бъде оставено както е създадено от природата. За бунгалата, басейна и лекаря обаче, положението не се е променило. Местните хора споделяха, че има частни интереси към мястото и е редно държавата да се погрижи, за да може да се ползва от възможно най-много хора, защото е наистина уникално. Не е необходимо непременно всичко да е луксозно, но може и трябва да се направи удобно и приятно. Със съпруга ми сме изключително доволни, че посетихме това вълшебно място, създадено от природата и се надявам да имаме възможност пак да отидем.
    С.Витанова

коментирай

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s