е особено психосоматично състояние, описано за първи път през 1817 г. от френския писател Анри-Мари Бейл (с псевдонима Стендал) за преживяванията му във Флоренция: „Когато излизах от църквата на Светия кръст, сърцето ми заби силно, за миг помислих , че изворът на живота е пресъхнал, вървях и усещах как всеки момент ще се свлека на земята.“
Наричат го още „флорентинския синдром“, а страдащите от него изпитват симптомите пред особено красиви произведения на изкуството или при наличието на твърде много произведения на изкуството на едно място – сърцебиене, замаяност, отпадналост, объркване, дори халюцинации. Понякога емоциите са толкова силни, че човек може да се опита да разруши изкуството около себе си.
нещо се случи 
Здравейте Тошка! Поради слабата ми компютърна грамотност известно време не можех да коментирам. От Вас научавам за този синдром. Но аз мисля, че без изкуството в днешно време сме изгубени. Дори казвам: Спасение за изкуството, спасение за изкуството…Имам едно неповторимо преживяване– бях за един ден в София.Почувствах се много изморена . Влязох в „Александър Невски“ и светът в лудия град изчезна.Тишина, тишина… Като оазис в пустинята.
Здравейте Тошка! Дълго време не можех да коментирам поради грешките ми в интернет. От Вас научавам за този синдром. Но казвам така: Спасение за изкуството, спасение за изкуството…без него 21 век и изгубен. Имам интересно преживяване. Бях за един ден в София и се почувствах много изморена. Влязох в „Александър Невски“и лудият град изчезна, останах сама в света. Тишина, тишина… Като оазис в пустиня.
Извинете! Отново допуснах компютърна грешка, но твърдо стоя зад думите си.