Ако си спомняте, преди време бях писала един текст за Сара Кейн и затова колко много искам да видя поставена нейна пиеса. Толкова много, че намерих лондонски театър, в който се играе „4.48 psychosis“ и отидох да я гледам. Нямах никакви очаквания. Знаех, че отивам в малък алтернативен театър (така нареченият fringe theatre) в покрайнините на Лондон и че е доста вероятно да остана разочарована. Когато си толкова обсебен от даден автор или текст е доста трудно да харесаш каквито и да било интеретации. В анонса към постановката недвусмислено си пишеше: watch as we present our version of 4:48 Psychosis by Sarah Kane – изречение, което почти ми изправи косата 🙂 Театърът (The London Theatre) наистина беше на майната си – до него не можеше да се стигне само с метро, трябваше да се пътува и с влак. Ако нямах приятели, които да ме упътят, вероятно щях да го търся цял ден (благодаря ти, Цеци :)). От приземния вход се влиза в малък уютен бар, от който всъщност е и входът за сцената. Изпих едно кафе в бара, докато се събираха хората, мястото определено предразполага. А сцената… е стая 4х5 метра, в която се събират максимум 30-ина човека публика + двама актьори. Актьорите са непосредствено пред теб, така че буквално си част от представлението. Макар и малък обаче, салонът си беше оборудван, за да има поне базисни сценични ефекти – адекватно осветление и озвучаване.          (Така изглежда барът. Съжалявам за размера на снимките, но са от сайта на The London Theatre) Хареса ми. Не по онзи начин – да не знаеш къде се намираш от въодушевление и да не можеш да мислиш за нищо друго – но ми хареса. Режисьор на постановката беше Grace Smith, на сцената имаше двама актьори – мъж и жена, а декорите се изчерпваха с маса, два стола и една книга. Страшно бях любопитна как се интерпретира текст, който е повече поезия, отколкото драматургия, но резултатът определено беше въздействащ. За моя радост не бяха правени експерименти с текста (нямаше да го преживея), но беше интересно как са разпределени репликите и какви роли в крайна сметка играят актьорите (ако не сте чели пиесата – Сара Кейн всъщност не посочва кои са действащите лица и коя реплика на кого е). Беше си истинско преживяване – с дългото търсене на театъра и объркването на влаковете; после един час висене в някакъв квартален пъб, пълен със странни субекти и миризма на отдавна разсипана бира (от ентусиазъм бях решила, че театърът е от 7, а не от 8 часа и се наложи да почакам); после кафето в бара на театъра, докато се събираха хората; постановката, по време на която на няколко пъти се хванах, че изричам репликите заедно с актьорите… Беше емоционално, увличащо и въздействащо. Особено краят – в който сцената потъна в тъмнина, а хората стояха като заковани по местата си, докато слушаха как актрисата повтаря шепнешком, почти ритуално „…watch me vanish…“. Беше хубаво. И мисля, че в крайна сметка успях да направя това, заради което всъщност отидох чак до Лондон на театър – да се срещна с една част от себе си, да поговоря с нея, да се опитам да разбера…