Не знам дали има хора, които да пазят хубави спомени от образованието си. И да има, аз поне не познавам такива… Не говоря за детството или за спомените от училище, свързани със съученици и приятели – говоря за образователната система и за мъчителния процес на натъпкване на тонове информация в главите на едни същества, гледащи света с широко отворени очи. Процес, който води основно до притваряне на погледа и насочването му в една определена посока, по възможност еднаква за всички.

Темата е твърде голяма, за да се свърши с един блог пост, пък и не за това го започвам. Не знам дали аз щях да оцелея в училище, ако не беше баща ми, който от 4-годишна видя колко обичам да рисувам и не ме остави без молив, четка или глина в ръцете докато не навърших 12-13 години. Някъде по това време беше и първият ми истински сблъсък с цялата условност на образованието. Никога няма да го забравя – да видиш как цялата бетонна крепост на знанията, които ти преподават като единствени, непроменими и неопровержими, се разпада, просто ей така. Усещането е чудесно 🙂

Мисля, че бях последна година в училище или първа в гимназията, не помня. Бях прочела „Лолита“ на Набоков и се хванах да чета всичко негово, което успях да открия вкъщи. Попаднах на „Защита Лужин“ (страхотна книга, между другото) и в нея за първи път прочетох, че съществува такова нещо като неевклидова геометрия. Ще се опитам да го обясня простичко.

Една от основите на геометрията е аксиомата за успоредните прави. Тя гласи следното: ако в пространството имаме една права линия и една точка, която не лежи на нея, то през тази точка може да се прекара само една права, успоредна на първата. Помните я, нали? Има различни формулировки, но смисълът като цяло е този. Върху нея и още няколко аксиоми и постулати се гради всичко останало в съвременната геометрия.

През 1836 г. един руски математик – Лобачевски – решава, че тази аксиома на Евклид е твърде ограничаваща. Да припомня и че „аксиома“ е твърдение, което се приема за вярно без доказателства. Затова Лобачевски приема своя аксиома – че през онази симпатична точка до правата могат да минат няколко линии, които да са успоредни на първата права и да не я пресичат никъде. Сигурно звучи шантаво, само че на база на тази аксиома Лобачевски развива цяла нова паралелна геометрия, която сега се нарича „неевклидова геометрия“ или „геометрия на Лобачевски“. И без която физиката и астрономията нямаше да ги има в днешния им вид.

Сещате се как ми подейства това на 12-годишната главица – всичко онова, което ни наливат като знания толкова време, никак не е нужно да е вярно. Или поне не е единственото вярно решение. Математиката, която учим в училище, е такава по стечение на обстоятелствата. Можеше да бъде и коренно различна и отново да е вярна. Две + две може да е равно на четири, но може и да е равно на оранжево.

Ако още не съм ви убедила, спомнете си колко планети има в Слънчевата система. Учили сте, че са девет, нали? Е, от няколко години вече не са – Плутон е официално извън играта от 2006 насам. С квантовата физика дори няма да започвам…

Честит ви първи учебен ден. И не забравяйте, че всичко е възможно.

Image is courtesy of Marc W. Buie, Southwest Research Institute