Все по-малко познати лица виждам на протеста. Тъжно е.
Какво се случи, мили хора? Не е обвинение това, въпрос е. И аз си дадох няколко седмици почивка, и аз имах нужда да се откъсна от всичко, включително и от протеста. Но сега наближава краят на септември, хората се върнаха от отпуски, но не сме много повече, отколкото бяхме лятото.
Какво се случи? Мога да развивам колкото си искам теории, но ще се радвам да ми пишете. Обезверихте ли се? Уморихте ли се? Или просто вече не ви пука?
нещо се случи 
аз се обезверих. Струва ми се, че поговорката е вярна: „всеки народ си заслужава съдбата“.
А има ли нещо, което може да върне вярата ти в протеста?
Започнах да се чувствам малцинство. Започва да ми се струва, че хората си искат Орешарски/БСП. (не тези на контрапротеста, а тези, които не излизат с нас да кажат: „Чиба!“). Инвестирах много в това и много силно искам промяна. Ако видя, че останалите също я искат и го покажат, пак ще съм там.
Дали сме малцинство или не е спорно… А много хора си искат Орешарски, факт. Много хора и Тодор Живков си искат 😉 Дори и да сме малцинство, пак трябва да сме там, според мен поне… Може би много хора се обезверяват точно като виждат, че хората на протеста са по-малко… а пък то от НАС зависи колко хора ще сме на протеста…
Умаляхме
Уморих се. От красоти, разговори, креативност и една малка група хора, които се възхваляват един друг в блоговете и постовете си. Революциите стават в кръв и лайна.
Различни мнения за това какъв трябва да е протеста имаше от самото начало. Въпросът е – дали ако не се случва точно както си го представяш, трябва да се откажеш? Имаше и сблъсъци и кръв на 40-тия ден, но те не промениха нищо…
Не, не се отказвам защото не се случва както аз искам, а защото нищо не се случва. Даже щеше да е супер, ако нещо се беше случило като следствие на оригинални плакати, изсвирени песни, изтанцувани танци. Да правиш едно и също и да чакаш различен резултат няма смисъл. Затова и се отказах след 40-ина дни постоянно присъствие.
Много неща се случиха и с мирния протест. Да намериш съмишленици и да промениш вътрешните си убеждения и нагласи не е малко 🙂 Не е и достатъчно, но все е начало 😉 Напълно съм съгласна с това: „Да правиш едно и също и да чакаш различен резултат няма смисъл“, но… не е ли решението да започнеш да правиш нещо ДРУГО, вместо да се откажеш? Не знам какво би дало резултат в тази ситуация, нямам готово решение, но ми се иска да вярвам, че желанието на хората за промяна ще се окаже по-силно от умората и обезверяването им… Може и да искам твърде много сизифовски усилия от тях, не знам…
Не знам какво мога да направя, затова и нищо не правя. Разчитам на визионерите, на професионалистите, на някои лица, които се откроиха на протестите. Да седя на Орлов мост на лафче е супер, но нищо не променя, а не знам, какво друго да направя. Чакам лидер, тласък, идеи, неща, които аз самата не мога да дам, но не и трамбоване, което не работи. Засега това, което мога да направя, е да спазвам правилата, да работя върху себе си, да си хвърлям боклука в кофата и да не бутам банкноти като ме спрат от КАТ (а после да рева срещу корупцията), да не си заравям фасовете в пясъка на морето и пр. – всички тези малки неща, които водят след себе си една по-незабележима, но не по-малко важна промяна. Ще чакам.
протестът не може да остане вечен. това си е закон на физиката. умният ход е да се види, че тази енергия не се е изпарила, тя се е трансформирала. и сега търси да премине в друго фазово състояние. всеки, който беше на площада лятото знае за какво става въпрос. всеки един от тези хора е способен по някакъв малък, но вероятно съществен начин да промени няколко неща около себе си. това трябва да се окуражава. масовите прояви си имаха времето и мястото, въпреки че не доведоха до този краен резултат, оставката. оставката беше важно искане и би било чудесно постижение в този първи етап, но далеч не е най-важното. затова може би трябва да се вдигне мизата и да се атакува принципното разминаване между усещанията на гражданите за справедливост и правилност, и архитектурата на управлението в България. за тази цел трябва да се предлагат още по-интересни и умни варианти за сриване на системата отвътре. това ще изисква истински умения и истинско доверие между хората, които се опознаха лятото на протеста. дано да стане.
Напълно съм съгласна, че трябва да се търсят и други начини и че протестът вече постигна много – дори и само това да видиш, че има и други като теб. Но за мен поне това не изключва и протеста на площада – това е видимата част, която също е важна
разбира се, аз не съм против да има хора на площада. но виждаме, че все повече няма. следвателно насоката на мислите трябва да е първо обективен отговор на въпроса защо това се случва (не общи негативизми като „уморихме се“) и второ да се насочи вниманието към измисляне на тези други „неща“
„Уморихме се“ не е общ негативизъм. Да отделиш два часа на ден + времето за транспорт до и от центъра си е сериозен ангажимент. Лично на мен присъствието за два часа ми струваше четири часа заедно с пътя. След работата, след училището, след децата, след домакинстването, след някакъв личен живот (всеки има поне няколко от тези) и като сложа и четири часа отгоре за протест…уморявах си се съвсем наистина 🙂
аз се оказах с много задачи, неотложни, важни, организиране на неща и събития, потготовки и изпълнения, много работа и стоене до късно в офиса…. така като гледам се оказах с много извинения, обяснения и оправдания да не се появявам.
може би съм се обезверила 😦
това, че не срещам подкрепа за ходене на протести вкъщи (макар и само за самото ходене да става въпрос, не за тотални различия), също оказва влияние. с течение на времето става все по-тъпо да ме няма често вечер и да не споделяме няколкото (малко) часове след работа, които са си наши.
може би и това е само оправдание.
може би наистина съм се обезверила 😦
наглостта на тези, чиято оставка искаме, ме втрещява и не мога да си отговоря на въпроса какво би ги накарало да изчезнат. ако е проливане на кръв, не искам да участвам някакси… и грозното противопоставяне, което се опитват и чат-пат успяват да постигнат с провокации, също не ми допада. (т.е. успяват с провокациите, по дяволите). не че задавам омразния ми въпрос ‘каква е алтернативата’ или отвратителното ‘ми то нищо няма да се промени’ – знам, че трябва да направим нещо, за да се промени и да видим какво ще стане след това. затова го правех с ентусиазъм в началото и си казвам, че пак ще отида, другата седмица, като се освободя…
явно съм се обезверила 😦
да, май това е най-честата причина, поне като гледам какво пишат и другите тук и в социалните мрежи… и при мен има известно обезверяване, със сигурност, но… някак, не мога да си представя да се откажа. За мен това би означавало да ПРИЕМА, че съм ОК, а аз не съм, по дяволите…
права си, да. не мога да кажа нищо в своя защита, защото сама ще трябва да си отговоря така, както отговарях на други в началото, или както ми отговаряш ти. не би трябвало да се отказваме и да приемаме. просто се самопогледнах отстрани, докато ти отговарях съвсем искрено: наистина не съм мързелувала вкъщи последните седмици, но като го опиша черно на бяло, дори и на мен ми изглежда като оправдание. значи мотивацията ми е спаднала, вярата, надеждата… приоритетите са ми станали по-ежедневни… и т.н.
между другото, съгласна съм и с другите писали тук. умората (физическа и психическа) е голям демотиватор, когато няма сериозен резултат от това, за което се потиш. и е като лавина – колкото по-уморен си и колкото повече хора окапват от умора, толкова повече и на теб ти идва да й се поддадеш.
това с провокациите също е ужасно сдухващо. аз знам, че това с плащнето са глупости – и какво като знам? огромен брой хора, които не протестират, не искат никакъв Орешарски, БСП или Волен, но са повярвали в някоя от тези лъжи и се пазят от абсолютно всичко и всички. е как да ги убедя точно аз?
и така нататък и така нататък 😦
Така е или всички заедно отиваме пред Парламента когато се гласува вота на недоверие и искаме народно недоверие към тройната коалиция или потъваме заедно всички дори и тези подкрепящи правителството, ГЛАДА И СТУДА НЯМА ДА ПРОБИРА КОЙ КАКЪВ Е БЪДЕТЕ СИГУРНИ.
Мисля, че всички подценяваме ролята на анти-протестната пропаганда, която ни обстрелва откакто се поокопитиха на 3-тия, 4тия ден.
Самия факт, че все още се тиражират вицовете за платените протестиращи, това че самите функционери на правителството вярват в тази пропаганда е един от огромните ни проблеми.
Алтернативната реалност, която се лее от пеевските медии за съжаление си върши работата добре.
Факт. Поддаваме дори и ние, което е най-тъжното…
Протестът не може да продължав вечно. Управляващите (във всичките си форми) не мислят да подават оставка. Аз лично съм и обезверен. Също мисля, че много хора искат тези управляващи, без да се интересуват, какво правят. Гледат на тях като на футболни отбори и си ги подкрепят, защотот са си „за тях“.
Все пак имат право на избор и предпочитания, дори и да са тъпи.
Започвам пак да се фокусирам върху собствената борба с личните ми трудности, вместо с общата.
Продължавам да ходя на протест, когато мога. И с ужас забелязвам, че настъпват промени в „активното ядро“ от редовно ходещи. Нямам предвид Протестната мрежа, но тя вече като че е малцинство. Преди мнозинството бяха такива, с които с удоволствие бих се идентифицирала. Сега има едно гръмогласно ядро от агресивни хора, в голямата си част – върли антикомунисти и/или изтрещели. Снощи например се скарах с един възрастен мъж, който носеше плакат – протест, че бежанците взимали по 1100 лева. Опитах се да му обясня, че бежанците взимат по 65 лева на месец, а другото отива за поддръжка на сгради и се връща в държавата под формата на заплати и т.н., но той не повярва – основавал се бил на официална информация и започна да ми крещи, че лъжа и че и минималната заплата на българите трябва да стане 1100 лева.
Други пък с плакати против комунистите, Съветския съюз и т.н. Докато проблемът, за който излязохме на улицата, не бяха комунистите, СССР, бежанците и пр., а подмяната на политическото и на институциите с лични и корпоративни интереси.
Снощи протестът се насочи към „Позитано“ 20. Вече бях предостатъчно изнервена и разстроена от скандала за бежанците и с Крис си тръгнахме – нашият протест не е срещу партийни централи, а срещу порочните модели, които се възпроизвеждат от почти всички партии досега.
И смятам, че Реформаторският блок трябва да бъде по-активен в даването на посоки и идеи (или да се появи друга смислена партия, ако РБ го мързи), в противен случай ни чакат пак избори с разпилени гласове и безрадостна парламентарна конфигурация.
„с ужас забелязвам, че настъпват промени в “активното ядро” от редовно ходещи“ – това и аз го виждам и доста ме притеснява… подмяната на протеста очевидно работи
Аз от самото начало бях против идеята протеста да е мирен, но се съгласих и обикалях като гламав от МС до къде ли не, естествено вече не ходя, ако видя хората че протестират по-агресивно, ще бъда и аз там със тях. Мирният протест е за заблудени овце дето си мислят, че постигат нещо, а всъщност нищо.
Тош, както говорихме онзи ден – при мен е физическа невъзможност да стигна до протеста, много работа, а в дните, когато съм наоколо, предпочитам да си скътам малкото останали силици. Преди давах за протеста всички сили, беше ми приоритет номер едно в продължение на месец и половина. Продължавам да го подкрепям, но е спрял (засега) да бъде основна кауза.
Безсилието и срамът също са фактор, поне при мен.
Бени, то разговорът с теб беше една от причините да го пусна този пост 😉 Иска ми се да видя какво мислят хората, ясно е, че не е представителна извадка, но е важно според мен. На всички ни се променят нагласите и е хубаво да говорим за това…
И според мен е важно да говорим.
И да ходим пред МС, разбира се.
Една мила женица от протеста, всички я знаем – онази с чана, та тя каза, че при протестите срещу желязната завеса в Берлин бързо станало ясно, че всеки ден е невъзможно да се участва, че енергията в един момент се разпилява. Затова направили протестите два пъти седмично, така масовия характер се запазил.
Да, тази идея се коментира отдавна, може би наистина е време да я реализираме…
А може би протестиращите започнаха да виждат, че Стената още е около нас. Стена от политическо високомерие , арогантност, наглост, безсрамие….Със стена не можеш да спориш, да очакваш от нея да е диалогична и готова на компромиси. Да те разбира…… Управляващите виждат избирателно и нямат намерение да се съобразява с нещо различно от личните си интереси. Доста е отчайващо , но е така….
не бих участвал в нищо, което легитимира тикви, калинки и прочие грозни безумия…