общество

Чистачите на гузната ни съвест

 

Вторник сутрин. Вървя към спирката на трамвая, закъснявам за работа, пия кафе и пуша в движение.

Подлезът на Орлов мост. На стълбите стои човек с черни очила и бастун, проси. Винаги е там. Понякога ме кара да се съмнявам в слепотата му, заради навика му да обръща глава след млади момичета с къси поли. Но знам ли.

Човекът пред мен се спира за момент, рови в джоба на сакото си, вади няколко монети и ги пуска в протегнатата ръка на слепеца. После продължава към парка.

Вървя след него – просто съм в същата посока – и несъзнателно го разглеждам. Мъж на около 50 – 55, с оредяваща коса и спретнат, но леко овехтял костюм. Очевидно няма твърде големи възможности, но се опитва да изглежда добре.

На входа на метрото откъм парка е застанала жена с цигулка. Тук хората се сменят – цигулка, синтезатор, акордеон. Явно локацията е удобна – завет е, а и акустиката е чудесна. Човекът пред мен започва да рови в джоба си още преди да сме наближили. Прави лек завой от пътя си, за да пусне няколко монети в отворения калъф на цигулката. После продължава през парка.

Прекосяваме парка и влизаме в отсрещния подлез, към Левски и Гурко. Там е застанал дядо с акордеон, който се появи преди няколко месеца и оттогава редовно е там. Вече открито гледам към неизвестния благодетел, очаквайки отново да зарови ръце в джобовете си. И той го прави. Монетите издрънчават в шапката на дядото.

Излизаме от подлеза и пътищата ни се разделят. Аз си продължавам към спирката на трамвая, той тръгва по Гурко, но остава в главата ми. Не мисля за това колко е добър, благороден и човечен. Не знам дали е такъв.

Мисля за човека в спретнат, но овехтял костюм, излязъл, за да намери всички улични музиканти и всички просяци в София. Мисля си колко ли е натежало сакото му от всичките тези монети в бездънните джобове? И колко ли тежи на сърцето му, за да иска да дава, дава и дава, за да му олекне поне малко, да накара проклетата съвест да млъкне, и да се почувства отново добър?

 

 

Advertisements

5 thoughts on “Чистачите на гузната ни съвест

  1. Горко ни,ако поне за миг не ни бодне съвестта и чуството за вина,когато минаваме покрай хора,които просят.Особено когато са очевидно безпомощни ,оставени без никаква подкрепа.Това говори,че сме дефектни като общество,а може би и като личности.Не е на добро да изчезне изцяло човешката съпричастност. Не става дума дали и колко даваме.И не приемам аргумента че „такъв е живота“ или че „по цял свят е така“.Злото,жестокостта,несправедливостта,страданието няма да изчезнат от този свят.Става дума за това да запазим все пак някяква способност да различаваме добро и зло поне когато виждаме очевидна несправедливост,жестокост,явно лицемерие и др. „дарове“ на „модерния“ ни живот.Какво остава от нас,ако и това изчезне?

коментирай

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s