между другото

Винаги в 5 сутринта

Embed from Getty Images

Не знам защо съм решила, че е оперен певец. Че е бил, по-скоро. Сега е някъде на 80-90 години, но го чувам да пее всеки ден. Едно и също нещо, с един и същи патос всеки път.

Не мога да разпозная какво пее. Той не е особено членоразделен, а от моята обща култура в това отношение има какво да се иска.

Живее на някой от горните етажи. Рано сутрин отваря прозорците и започва да пее. Силно. Обикновено го чувам в 5 сутринта. Понякога пее, както слиза по стълбите на входа. Понякога просто върви надолу и си говори сам.

Обичам да фантазирам какъв е бил животът му. Представям си го облечен в костюм, на сцената, изправен, едната ръка протегната напред, главата леко отметната встрани. А под него, с вперени в очакване погледи, публиката.

Излъчва някакво особено достойнство. Като цветята, когато ги оставиш без вода, обречени, но решени да умрат красиво.

Лицето му е деликатно, с крехки черти, както вероятно би изглеждало лицето на Джеръми Айрънс след 20-тина години. И много, много бледо. Винаги е облечен в костюм.

Поздравява ме учтиво и ми отваря вратата. Не знам дали ме помни, защото всеки път виждам почти детско учудване в погледа му. Но може би просто си гледа учудено.

Аз се чудя дали някой се грижи за него. На една от пощенските кутии във входа стои внушителното име “Рамаданов”, решила съм, че е негово. Отива му. Веднъж дори потърсих в google и се оказа, че действително е имало оперен певец с тази фамилия. Може и фантазията ми да се окаже пророческа, кой знае.

Понякога слиза в магазина за цигари и алкохол отсреща, застава в някой ъгъл и стои така. Не си купува нищо, не говори с никого, просто стои. Сигурно иска да е сред хора. Може би проверява дали не е станал невидим, дали някой го вижда. Хората го заобикалят.

Една събота, точно преди големите дъждове, се събудих към 5 сутринта от забързани стъпки по стълбището на входа. Той беше, вече можех да му разпозная походката. Но този път не пееше. Повтаряше една фраза, без да спре.

(Искам да умра. Искам да умра. Искам да умра. Искам да умра. Искам да умра.)

Надигнах се в леглото и се заслушах. Да, той беше. Повтаряше думите с равен тон, само веднъж надигна глас, в някакво почти разплакано ожесточение.

(Искам да умра. ИСКАМ ДА УМРА. Искам да умра. Искам да умра. Искам да умра.)

Станах и отидох в коридора. Боса, за да не вдигам шум. Погледнах през шпионката на вратата. Той тъкмо слизаше по последните стълби, току пред вратата на входа. Стигна до долу и спря.

(Искам да умра. Искам да умра. Искам да умра. Искам да умра. Искам да умра.)

Внезапно спря да говори и се зачете в едно от залепените съобщения на вратата. Една от онези бележки за измерване на водомерите. Прочете я съсредоточено, завъртя се няколко пъти, наляво, надясно, после тръгна обратно нагоре по стълбите. И започна отново:

(Искам да умра. Искам да умра. Искам да умра. Искам да умра. Искам да умра.)

Стоях и го гледах като хипнотизирана. Не знаех какво да направя. Да изляза навън и да поговоря с него? Да потърся кой е апартаментът му и дали все пак има някой, който се грижи за него?

Стоях пред вратата, с боси крака на дървения под, и чух захлопване на врата. Беше се прибрал. Аз си легнах.

И го забравих. Пеенето му го нямаше, значи го нямаше и него. Нямаше го гласът му, нямаше я развълнуваната публика с вперени нагоре погледи, нямаше го целият му живот, ако въобще го е имало.

До тази сутрин, три седмици по-късно. В 5 сутринта, прозорецът на един от горните етажи изскърца и се отвори. Той, оперният певец, който искаше да умре, започна да пее.

 

Advertisements

3 thoughts on “Винаги в 5 сутринта

коментирай

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s