Жената с ветрилото

седнала в кафенето на площада, с лек грим, едва удържащ тежестта на жегата, на 50 и нещо, с ефирна блуза с деколте и много пръстени, които светват при всяко махване напред-назад, напред-назад, да се раздвижи въздухът, да се поеме дъх, да се запази гримът. Очите й са уморени, не може да се спи в този град, никъде в проклетата Сицилия не може да се спи, и как да спиш, когато температурите са толкова високи, потта ти е залепнала по-плътно и от втора кожа, чаршафите подгизват и не изсъхват, и нищо, нищо не помага да се разхладиш, нито душове, нито вентилатори, нито проклятия, нищо. И тя седи и чака някого, може би онзи, с когото се запозна на този площад преди 25 години, в същата жега, същия солен въздух, същия вятър от Сахара, и оттогава всяка година на същата дата тя е тук, в същото кафене, чака същия мъж, с надеждата, че нещо, че поне това, може пак да бъде същото.

Мъжът с часовниците

който се качва в автобуса, сваля масичката пред себе си и внимателно подрежда пред себе цял сноп ръчни часовници, 20, 30, може и повече, слага до тях джобен нож и започва методично да отваря с ножа гърбовете на часовниците, същински хирург, да маха капачето, да слага батерия, да връща капачето, да прибира часовника в опаковката, и отново, всичките 20, 30, може и повече, без да обръща внимание на любопитните погледи наоколо, нито пък на уплашените (нож!), той има работа за вършене, всяка сутрин обикаля плажа в Катания, всеки следобед хваща автобуса за плажа в Таормина, от чадър на чадър, от шезлонг на шезлонг, от хавлия на хавлия, днес са часовници, утре ще са слънчеви очила, друг път ще са ветрила, важното е да ги продаде всичките, за да му излезе сметката, всичките 20, 30, може и повече часовници, които със собствените си ръце съживява.

Момчетата на плажа

на по 10-12-13 години, почернели от слънцето, зъбите блестят при всяка усмивка, поздравяват се с целувки по двете бузи (така е прието), говорят бързо, един през друг, шумни, живи, боси, смучат ледените сокове през сламки и хвърлят по едно око към пътеката, където минават жени по бански, споглеждат се и смехът лумва, в жегата и най-малката искра стига, но внезапно занемяват, сламките изпадат от устите, зъбите угасват – по пътеката минава момиче, на 9-10 години, още момиче, още неразбрало, че ще стане прекрасна жена, почерняло от слънцето, с руса коса почти до коленете (така рисуват русалките в детските книги), със зелени очи, гледа леко сънливо, прозява се и отмята коса от лицето си и в този жест, само в този жест се усеща намек за това, в което ще се превърне след 3, може би 4 години, но момчетата усещат, те всичко усещат, макар и да не могат да го обяснят, и гледат след момичето с погледи, в които още отсега се вижда тъга.

Шумът по улиците

си има характер, сънлив с отварянето на магазините и реденето на сергиите сутрин, с хаотичното движение на автомобили и мотоциклети, какво ти предимство, предимството е за този, който пръв успее да мине, но никой не се ядосва, клаксоните мълчат, по обед всичко притихва, шумът се скрива в сенките на дърветата, разпъва се под тентите на сградите (същински декори от филм на Торнаторе), и там изчаква да стане 7 – 7 и половина, когато заведенията ще отворят, маси и столове се изнасят и тръшват на паважа с гръм, като очакването за дъжда, който все не идва, редят се вилици, ножове, чаши, животът може да започне, по терасите никнат глави, подвикват между сградите, звънливи думи на сицилиански се провират между прострените дрехи, като Сахарски вятър, горещи, плътни, и така до 4-5 сутринта, до най-прохладната част на нощта, само 35 градуса, и шумът може да прилепне в гънките на потните чаршафи и да заспи, най-после.