Ние не живеем в тази страна. Живеем в страната на щраусите, където всеки е забил поглед в пръстите на краката си и много внимава да не се сблъска с нещо. Нещо „опасно“ (тук практически влиза всичко, за което се сетите), което, боже опази, ще вземе да ни накара да вдигнем глави и да видим къде се намираме.

В някаква страна има война. Някакви хора искат да избягат от тази война и са готови да го направят с цената на живота си. По време на война акциите на живота се сриват доста бързо.

И ние се оказваме въвлечени в това. Страшно е, така е. Това означава промяна. Означава, че ще се наложи да вдигнем глави и да видим какво се случва. Защото това се случва и на нас.

Колкото и да ни се иска да превърнем България в островна държава, неподвластна на никакви световни трусове и размирици, няма как да ни се получи. Нищо вече няма да е същото – без значение колко бежанци минат от тук, останат тук или решат да ни заобиколят. За света, което означава и за нас, нищо няма да е същото. Демографията няма да е същата, икономиката няма да е същата, генът няма да е същият. Дали ни харесва или не – така стоят нещата. И ние сме част от това.

Ако в България се случи нещо лошо обаче, веднага се сещаме, че съществуват и други хора и места. И не само съществуват, ами са и длъжни да ни помогнат. Исторически ни е предначертано да сме все онеправдани, затова всички са ни длъжни – я с някое море, я с парче земя, или поне с хуманитарна помощ. Избрали сме си ролята на този, на когото трябва да се помага, винаги. И това, нали, автоматично ни освобождава от отговорността и ние да помогнем.

(Да, наясно съм, че не можем да направим за бежанците това, което могат да направят други европейски държави. Не можем да помогнем като Германия. Но какво ни пречи да помогнем като България? Или пък просто като хора?)

За да е още по-пълна картинката обаче, ние не просто не искаме да помогнем, но сме и готови да наречем всеки, който го прави, наивен глупак. Като тъпите исландци, дето сами поискали бежанци. Каква ли не помия се изля по техен адрес.

Еми, да, трудно е. Трудно е да видиш как някой е способен на постъпка, която е на светлинни години от твоя мироглед. Трудно е, защото ти носи вина, злоба, ожесточение, отричане. На кви се правят, на много добри и човечни ли?

Даже не е морален проблемът. Цивилизационен е. И касае всички нас, които се намираме на тая планета, без значение в кой участък точно и с кое име. Нищо вече няма да е същото. Не можем да спрем това. Можем да променим само личните си избори.