В последно време много по-често ми се иска да гледам или чета истински истории. Сякаш съм започнала да губя вкуса си към измислените… А и самото знание за това, че филмът или книгата отразяват реалността, правят въздействието им коренно различно… За книгите… не знам дали ще успея да направя някога списък с начало и край, който да споделя – винаги ще се сещам за още някоя, която ми се иска да включа. Но ето няколко документални филма, които са ме впечатлили особено много в последните месеци.

9/11

2002, на братята Naudet

Този е доста стар, но за мен беше нов. След събитията от 11 септември сякаш имах нужда да видя филм, който се опитва да намери обяснение за случилото се, и гледах „11 септември по Фаренхайт“ на Майкъл Мур. Филмът на двамата френски братя е различен – той не търси причини и виновни за събитията, единствено ги отразява по болезнено човешки начин. Сниман е едва ли не по случайност – братята са били ангажирани с правене на документален филм за пожарникарите в Ню Йорк, и се оказват в епицентъра на събитията. Ако също като мен сте го пропуснали, препоръчвам силно.

 

Dancer (Танцьорът)

2016

Историята на Сергей Полунин стигна до мен случайно – през музикален клип, който може и да ви е попадал – Take Me To Church на Hozier, сниман от Davide LaChapelle (доста любим фотограф, между другото. Като порасна, искам да снимам с него…). Танцът в клипа беше толкова въздействащ, че си направих труда да поровя за изпълнителя и да разбера повече за него. Година по-късно се появи и документалният филм за историята му. Няма да се опитвам да ви го разкажа, само ще спомена, че филмът е поредният пример какво може да причини известността, къде се разминават амбициите на родителите с тези на талантливите им деца, и каква цена заплащат всички…

 

 

Robin Williams: Come Inside My Mind / Робин Уилямс: Добре дошли в ума ми

2018

Този филм определено беше изненада – най-вече защото никак, ама никак не съм фен на Робин Уилямс. От това, което съм гледала, харесвам единствено ролите, в които е сериозен (примерно – Добрият Уил Хънтинг), комедийните му изпълнения така и не успяха да ми станат смешни… Но филмът за живота (и смъртта му) е толкова откровен, че ми помогна не само да опитам да разбера какво се е случило с този човек, но и да оценя таланта му.

 

 

И последно:

The Other Side of Everything/ Другата страна на всичко

2017

Филмът е сръбски и един от най-награждаваните документални филми в последните години. На места паралелите с българската действителност са неизбежни и малко плашещи… Разказан е лично, през образа на една къща, в която част от стаите стоят заключени повече от 70 години… Жената, която снима филма, всъщност интервюира майка си – за историята на собственото им семейство и за събитията в Сърбия през последните десетилетия. И задава болезнено откровени въпроси – за промяната, и за това в кого е отговорността тя да се случи… След този филм си дадох сметка колко малко всъщност знам за това какво се е случвало толкова близо до нас, толкова скоро. Гледайте го, има нужда от такива филми. Ето малко цитати от филма, които още не ми излизат от главата:

„Градите живота си извън системата. Правите го, пренебрегвайки околните обстоятелства. Така изпускате мига, в който те драстично се променят.“

„Човек не знае как ще започне война. Особено гражданска война. Не знаеш как става това. Съответно не вярваш, че може да почне. Докато не започне.“

„Тъжен си и затова, че си доведен до положение да трябва се радваш на нечия смърт. Това е допълнителна причина да си тъжен. Не можеш да се радваш на нечия смърт.“

„Никой не мисли за бъдещето. Само се карат как да пренапишат миналото. Плащаме си цената за това.“

„Бях ли на „ти“ с историята, щях да знам, че всяка революция се проваля. А спечелилите революцията винаги успяват да я прецакат. Това е съдбата на всички революции. Това затруднява започването на следващата.“

„Дали в цял свят демокрацията започва с аплодиране на кражби?“

„Какво става на следващия ден, след като целта е постигната? Какво идва след това? Този въпрос е дори по-важен, когато става въпрос за сваляне на режим.“

 

Ще съм много благодарна, ако споделите идеи за документално кино, което ви е впечатлило 🙂

Иначе – ето още няколко филма, които са ме зашеметили достатъчно, че да пиша в блога за тях – Perfect Sense (гледан около 17 пъти), Облакът Атлас, и списък с филми за писатели, който си заслужава ъпдейт в скоро време…