И пак се залетях така, все едно са ме подгонили. Твърде много работа, почти никава почивка, твърде много неща, които се опитвам да свърша едновременно, твърде много планиране, което ме побърква… не знам откога не съм чела, а за срещите с приятели си правя график. Иначе забравям. Жалка история.

Когато се засилиш с пълна газ по магистралата, горивото все някога ще свърши. И рискуваш да си разбиеш главата на първия завой.

Твърде бързо забравям. Какво е да имаш време, да го усещаш в себе си и в нещата, които правиш. Да им отделяш внимание. Да си истински вътре в тях, а не като транзитно преминаващ от едно към друго нещо.

Когато бързаш, и времето минава бързо. Прелита покрай теб като размазан пейзаж край шосето. Без да успееш да видиш къде си, покрай какво минаваш, какво ти се случва. Не искам да е така.

Не искам да забравям – онова чудесно, вълнуващо усещане – че си като хвърчило на вятъра.

Снимката е от преди около 3 години. Ловецът на хвърчила на нея е брат ми.