Онази част от мен,

която не говори

зарината под пластове

от суета и отиграни роли.

Тя става видима единствено

след атомен разпад –

разскачат първо ставите,

след тях отлепят мускули

откъсват се от тялото

като дефектни чаркове

и цялата конструкция

се срива на земята.

Едва сред тази купчина

от бившето ми аз остава

онази част от мен,

която не говори.

Тя само вие и скимти

като премазано от бой животно

довлачено във някой ъгъл

и давещо се в кървави сополи.

И въпреки че вие и скимти,

превито на кравай на пода

аз зная, че не е бездомно псе

(онази част от мен,

която не говори)

а е отчаяно, безпомощно, уплашено дете,

и иска някой да му отговори.

Безумно, безсловесно, без очи

с едно-единствено развито сетиво

– за болка.

Тресяща се купчина от месо

която няма сили и да моли.

А колко искам да се приближа,

но не за да му дам утеха

а да настъпя малката глава

и да натисна силно, за да я размажа –

онази част от мен,

която не говори.