(снимката е от есента на 2008)

Много се надявам да успея да напиша този текст без обвинения.

Надявам се, защото има твърде много неща, които не знам, твърде много роли, в които не съм била. И защото наивността може да бъде твърде близо до жестокостта понякога.

Тези дни ми се наложи да бъда за малко в болница. Нищо сериозно, планирано изследване, което по клинична пътека изисква 3 вечери болничен престой. Още с влизането в стаята си дадох сметка колко бързо съм забравила какво в действителност означава да прекараш няколко дни в болница. На съседното до мен легло лежеше възрастна жена, която гледаше безмълвно какво се случва около нея с огромни уплашени очи. Беше завързана за леглото с бинтове. Беше се напикала, и както разбрах по-късно, никой не си беше направил труда да й смени памперса от предната вечер. Цялото й легло, дори завивките бяха подгизнали. Към ръката й беше вързана система, изтекла отдавна, но никой не беше дошъл да я изключи.

С останалите жени в стаята (бяхме общо 4) тихо коментирахме какво се случва, и отидохме до стаята на сестрите да повикаме някого. Една сестра дойде, развика се на жената в леглото, че се е размърдала и си е извадила системата, махна я от ръката й излезе. Жената в леглото се разплака.

Малко по-късно се обади на дъщеря си. Дъщеря й дойде, почти плачейки, но увещавайки майка си да спре да плаче, видя какво се случва, полудя,  успя да се овладее (представа нямам как) и без да крещи поиска обяснение от санитарките. Отговорът беше: „Не е наша работа да й сменяме памперса и чаршафите“, заедно с тръснат на леглото чист комплект спално бельо.

Доста стаж имам по болници и доста неща съм виждала, включително и умиращи хора на съседното легло, но, мамка му, никога няма да свикна. И не искам да свиквам.

Да, жената е буйствала през нощта. Но за това си има причина – получила е поредния тежък кръвоизлив, хемоглобинът й се срива, мозъкът й остава без кръв и поведението й става неадекватно. След спешната помощ, преливането на кръв и лекарства жената е отново на себе си, но няма кой да я отвърже. Нито пък да й смени памперса или чаршафите. И тя си лежи там, часове наред – унизена, вързана, обезчовечена.

Пак ще кажа – не искам да обвинявам. Не знам какво е да си санитар, не знам какво е да работиш толкова тежка работа за нищожно заплащане. Не знам кое е тяхно задължение и кое не, не знам какво пише в трудовата им характеристика и дали въобще имат такава. Не знам какво бих направила аз, ако бях на тяхно място. Не знам. Това не е първият такъв случай, нито е първата болница, в която болните са връзвани за леглото. Това е практика. И именно това ме ужасява.

Че единственият начин да помогнеш на кандидат-умиращ, който временно си е загубил разсъдъка, е да го вържеш за леглото. Че работата ти е толкова много, че нямаш време (и желание) да видиш какво се случва с него оттам нататък.

Проблемът е едновременно и институционален, и личен. Не са само болниците. В детските градини очевидно може да се случи да залепят устата на дете с тиксо, защото няма друг начин да го накарат да млъкне. В родилното може да го убият, защото не спира да плаче.

Защото трябва да сме вързани, неподвижни, неми, слепи и глухи не-хора, за да сме адекватни на тези институции. Няма място за човешки същества. Нито от едната страна, нито от другата.

И макар че това се случва в институции, се прави от хора. Които, явно не особено успешно, аз се опитвам да не обвинявам, защото не мога да си представя през какво трябва да си минал, за да си стигнал до там…

Ако има поне някакъв проблясък, той е, че монетата има и друга страна, макар и по-рядко видима. За конкретната ситуация, за която разказвам – лекарите реагираха адекватно, със загриженост и желание да намерят решение на случая. Дано да намерят и дългосрочно решение. Дъщерята на жената, естествено, ще подаде оплакване. А аз не мога да изтрия от главата си разплаканото лице на тази 70-годишна жена, вързана в леглото. След някакви си години, които ще минат ей така, аз мога да съм на нейното място.

Случайно или не, станалото ме подсети за лекцията на Бояна, в която тя разказва какво се случва с мъртвородените деца в България. Не е лека за гледане, но трябва да бъде видяна. Има нужда от примери за това как се очовечава безчовечността. Поне на мен са ми нужни.