Няколко човека са седнали на болнични легла в специално създадени за целта стаи. След минути в стаите ще започнат да влизат студенти по медицина, които трябва през разговора с човека да успеят да разберат от какво е болен и да поставят диагноза. Само че хората на болничните легла не са пациенти, а актьори, играещи по предварително получен сценарий, а това, което се оценява, не е само познанието на студентите за симптоми на различните болести, а отношението им, способността им да задават въпроси и да се свързват с човека отсреща, да се вчувстват и да проявяват емпатия. След края на срещите актьорите попълват въпросници, основната част от които се отнасят до това как са се държали студентите, как са изразили загрижеността си, изказали ли са я с думи, попитали ли са за всички важни факти от историята на човека.

Макар и на фона на нашата действителност горната сцена да звучи малко като научна фантастика, тя е съвсем реална и е част от обучението на тези, избрали да се развиват в сферата на наративната медицина (narrative medicine). Понятието се появява за първи път в края на 20 век, в дискусии за това дали съвременното обучение на медиците не се фокусира твърде механично върху симптомите и болестта, пренебрегвайки личния момент и личната история на всеки отделен пациент. И дали истинското лекуване не преминава първо през личността и през персоналната история на болестта, която включва много повече факти и много повече действащи лица от простото отмятане на налични симптоми по списък. Дали институционализирането на лекарската професия не е я е отдалечило твърде много от призванието, което стои зад нея.

През 2009 година е създадена и първата цялостна програма за обучение на студенти по Narrative Medicine към Columbia University Medical Center в Ню Йорк. В програмата студентите изучават литература, философия, психоанализа, реторика, антропология, творческо писане. Възможността да разпознаеш, възприемеш, интерпретираш и действаш спрямо историята на другия е централна в обучението. Като резултат грижата за пациентите е много по-хуманна и ефективна – както за страдащите, така и за тези, които се грижат за тях. Болният е виждан първо и преди всичко като човешко същество, което има своя път и своята история, и ролята на лекаря е да чуе и да опита да разбере тази история, да се срещне с другия – също като човешко същество, което понякога може да не знае нещо или да няма компетенцията да помогне.

Отдавна са известни терапевтичните ползи от това пациентите да разказват своите лични истории и през разказите да се опитат да ги разберат по-добре, да ги осмислят и приемат. Наративната медицина е повече от това и защото тук адресатът на тази история е лекарят, този, който трябва да предложи помощ и подкрепа. Тя конструира среда и отношения, в които срещата между двамата е много по-възможна и автентична. Наративната медицина предполага различно отношение не само към пациентите, но и към професията на лекаря. От всемогъщия и всезнаещия специалист той се превръща в човека, който знае как да чува другите. Лекарите не остават дистанцирани от болката на пациента, а описват своите преживявания и опитват през тях да разберат по-добре както себе си, така и тези, за които се грижат.

Едва ли е нужно да се посочват приликите на този подход към пациента с психотерапията, където терапевтът придружава пациента в търсенето на неговата истинска история. За мен по-скоро впечатляващ е погледът към човека като към цялостно същество, а не като към набор от симптоми и диагнози. Наративната медицина до голяма степен е завръщане към корените на лекарската професия, когато единственият източник на информация за специалиста е разказът на пациента за преживяванията му. И в нея сякаш се съдържа огромен потенциал за деинституционализиране и хуманизиране на медицината, по същия начин, както възстановяващото правосъдие може да промени разбиранията ни за съдебната система.

Едва ли е случайно, че темата достигна до мен по подобен начин – през история. Първият абзац в този текст е всъщност много сбит преразказ на началото на едно есе, написано от човек, който работи това – медицински актьор. Освен, че е интересно като фактология, есето е и чудесен пример за това колко художествено може да се пише документалистика. Отделете му време.