култура

когато стане време за събуждане

На опашката има поне 300 човека.

Извива се около цялата сграда и минава назад, към Темза. Нереално е. Хората носят със себе си огромни торби, в които има одеяла, завивки и възглавници. Чудя се как ли изглеждаме отстрани, в почти десет часа вечерта, тази нестройна опашка от нетърпеливи хора, всеки помъкнал със себе си спално бельо във всевъзможни размери. Аз не нося нищо. Пристигнала съм в Лондон този следобед, успяла съм вече да изгледам една постановка и сега чакам за концерт, за който мечтая от месеци.

Sleep на Макс Рихтер е експеримент. Албумът съдържа осем часа прекрасна музика и точно толкова време ще продължи и концертът. Започва в 11 вечерта, приключва в 7 на следващата сутрин. От предварителните указания, които сме получили по мейл, зная, че в залата ще има легла с дюшек, но всеки трябва да си донесе каквото му е нужно за спане. Аз не нося нищо за постилане и завиване. Не знам дали ще спя, а и не ми е до това. Нося си всичките емоции.

Изпушвам последната си цигара на входа и влизам. Сградата – Old Billingsgate, е на брега на реката и е внушителна. Преди повече от сто години лондончани са решили да съберат всички продавачи на риба от улиците на едно място и резултатът е най-големият рибен пазар в света по онова време. Преди малко повече от 30 години пазарът е преместен на друго място, а сградата е реновирана, за да се използва за офисни пространства. Сега Old Billingsgate, с просторната основна зала, галерията и подземията си е място за концерти, културни и каквито други се сетите събития. За първи път влизам в нея. Вече е тъмно и не разбирам, че част от покрива й е от стъкло. Ще го разбера на сутринта, когато слънцето се изсипе в залата.

голямата зала в Old Billingsgate copyright: http://www.oldbillingsgate.co.uk

По цялото й продължение са подредени редици с легла. Светлината е приглушена, а хората ходят мълчаливо и бавно. Сред инструкциите за посещение на концерта изрично е посочено пазенето на тишина, за да не си пречим взаимно, докато спим и слушаме музика (как звучи само). Алкохолът също е забранен. Леглата са обикновени, с проста метална рамка и удобен дюшек. Върху всяко има малка бутилка с вода и шоколадов десерт. Отнема ми известно време да се ориентирам в отделните ценови зони с легла (и не спирам да се чудя защо въобще трябва да има различни зони, след като всички ще спим?), но накрая успявам. Избирам легло, от което хем имам видимост към сцената, хем не е съвсем в центъра на залата. Изпитвам някакво неудобство – явно в главата ми сънят е нещо интимно, и имам нужда от усещането за лично пространство. Май за първи път в живота си ще спя с толкова много непознати в едно помещение.

Около мен хората мълчаливо оправят леглата си, някои отиват да облекат пижами в тоалетната, мият се зъби, сваля се грим. Един човек си е взел сгъваем стол, разпъва го до леглото си и сяда на него. Вероятно възнамерява да чуе целия концерт в пълно съзнание. Аз само събувам обувките и сядам по турски в леглото. Има още няколко минути до началото, а цялата ситуация ми се струва толкова нереална, че ми е трудно да си представя как ще си легна и ще заспя.

Никога не ми се е случвало, за щастие, но някак по подобен начин си представям, че изглеждат временните убежища при бедствие. Грамадна зала с някакво предназначение, различно от това да приютява хора. И дългите редици от легла, около които се суетят мъже и жени, всеки съсредоточен в това да превърне отреденото му парче пространство в свое сигурно и уютно място. Има нещо плашещо в тази асоциация, но и някаква надежда. Може би най-смисленото нещо, което може да се направи в такава ситуация от реалността, е концерт. Колкото и безпредметно да изглежда.

гледката от втория етаж

Сцената е малка, почти незабележима в единия край на залата. Макс Рихтер излиза заедно с изпълнителите, има аплодисменти, но сякаш и те са премерени, сдържани. Започват. Ще свирят на живо 8 часа, докато публиката спи и сънува.

Открих го преди няколко години, покрай обсебеността си от филмова музика. Вече бях изслушала всичко, което може да се намери на Hans Zimmer, Thomas Newman, Philip Glass и не знам колко още повече или по-малко познати композитори. Филмовата музика се движи по свои правила и има свои цели, което я прави много по-непредвидима и вълнуваща. И много по-образна.

По онова време попаднах на Perfect Sense, изгледах го и си го пуснах отново веднага – до голяма степен заради музиката. Имаше нещо толкова деликатно и въздействащо в нея, че след това дни наред се ровех да открия всичко за този композитор, който никога преди това не бях чувала. Оказа се, че е работил известно време с Future Sound of London, а самостоятелните му композииции бяха също толкова минималистични и емоционални, колкото и филмовата музика. Ако сте гледали Arrival, знаете за какво говоря – музиката там е негова. Голяма част от самостоятелните му проекти са посветени на реални събития – Memoryhouse – на конфликтът в Косово, The Blue Notebooks – на войната в Ирак, Infra – на терористичните атаки в Лондон.

И шест години по-късно съм на негов концерт – на може би най-необикновения концерт, който е правил някога. Залата притихва, хората се донаместват в леглата си, музиката попива в стените, завивиките, кожата. Може би съм слушала два часа с вперен в сцената поглед, след което съм заспала.

залата в 3 през нощта

Събуждам се няколко пъти. Музиката се променя, част от музикантите също. Хора в пижами се разхождат между леглата, отиват за момент до сцената, постояват там мълчаливо, после си лягат обратно. Sleep е създаден, за да бъде слушан насън. Различните му части са свързани с фазите на съня и изследват как вибрациите на звуковите вълни влияят върху съзнанието, докато човек спи. В едно интервю Макс Рихтер обяснява как вижда албума не като хапче за сън, а като допирна точка между музиката и съзнанието – но съзнание, което е в различно състояние от будното. Голяма част от честотния спектър в композициите в него е отрязан – за да наподоби честотата на звуците, които бебето чува в утробата.

Последното ми събуждане е малко преди шест сутринта. От покрива влиза слънчева светлина, която някак „разомагьосва“ залата. Не знам дали мога да опиша какво е да се събудиш на концерт. Нямам преживяване, с което да го сравня. Красиво е. Част от хората са будни и гледат, подпрени в леглата си, други още спят. Излизам на обособената тераса, за да изпия едно кафе и да изпуша една цигара. Темза е като вцепенена от нощния студ, аз също. Може би завивките не бяха чак толкова лоша идея, все пак.

Влизам обратно и заставам до сцената, леко встрани. Музикантите и жената-вокал изглеждат уморени, но музиката е все така прекрасна. Звукът се усилва леко, и като сила, и като честота, може би за да събуди последните спящи. Няколко човека се надигат в леглата си и се протягат. Млад мъж по пижама прави тай-чи упражнения между редиците легла. Кога друг път ще му се случи да го прави, докато Макс Рихтер му свири на живо?

One of the most amazing things that ever happened to me… #MaxRichter #sleep

A post shared by toshka ivanova (@tro6ka) on

Някъде в този момент започвам да плача. Не зная защо. От онези моменти, в които всичко, събирано от месеци насам, просто намира път навън, без да му е нужна причина или основание. Или пък зная, но не искам да го признавам – най-вече на себе си. Как от четири месеца опитвам да се разделя с този, с когото вече сме се разделили, без особен успех. Сякаш някой е отрязал от живота ми честотите, на които раздялата е възможна. Mоже би е време да се събудя.

Концертът приключва със същите тихи и продължителни аплодисменти. Изпитвам благодарност. Навън лондонското утро е студено, но ведро.

 

Advertisements

коментирай

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s