copyright: punchdrunk, photo by Pari

Сумрачен коридор. Въздухът е просмукан с дим, през който едва пробиват лъчите светлина.

По коридора върви млада жена, облечена с раздърпана рокля. Ръцете й са в кръв. Зад нея безшумно пристъпва тълпа от хора с бели маски и наблюдава всяко нейно движение. Жената приближава до телена решетка, преграждаща целия коридор. До решетката стои полицай с невиждащ поглед.

Жената върви бавно напред, а от мрака от отсрещната страна, отвъд решетката, изплува фигурата на мъж с бяла риза. Ръцете му са в кръв, а зад него безшумно пристъпва тълпа от хора с бели маски.

Мъжът и жената стигат до решетката и спират пред нея, всеки от своята страна. Хората с маски се подреждат зад тях в неравна редица.

Мъжът протяга напред ръка и подава нещо на жената през решетката – изцапан с кръв бял парцал. Жената го поема, яростно започва да трие ръцете си, обръща се назад и побягва. Мъжът побягва в обратната посока.

А двете групи хора остават, вторачени едни в други през решетката. Полицаят пристъпва напред и я отваря…

Като да попаднеш в нечий кошмар.

Нереално, вълнуващо, плашещо усещане. Цели три часа, в които обикаляш мрачните коридори, изкачваш се и слизаш по стълбища, влизаш в тъмни помещения, вървиш сам или с другите, които носят бели маски – също като теб.

Горната сцена е една от многото, които видях на представлението The Drowned Man: A Hollywood Fable. Всъщност, не знам дали представление е точната дума. Може би сценичен експеримент?

The Drowned Man е продукция на punchdrunk и National Theatre of London. Действието се развива в голяма стара сграда до Pddington Station, преобразувана в Temple Studios – легендарна филмова къща от 40-те години. В страницата на постановката се разказва как в началото на 60-те години проектите на филмовото студио са държани в тайна, както е тайна и какво довежда до затварянето му през една октомврийска нощ на 1962 година. Оттогава сградата е необитаема.

Сградата на Temple Studios

copyright: punchdrunk, Photo Birgit & Ralf

До момента, в който punchdrunk не я превръщат в декори за своя експеримент, вдъхновен от пиесата “Войцек” на Георг Бюхнер. И то какви декори… В сградата има улици, градски площад, сцена, стаи, спални, съблекални, гора, снежни хълмове, бар (в който можеш да изпиеш нещо), дори пустиня… и всички те са потънали в сумрак и стелещ се ниско дим. Цялото усещане е допълнено от светлинни, звукови ефекти и музика – на няколко пъти разпознах откъси от любимия си саундтрак на “Парфюмът” на Berliner Philharmoniker. В едно толкова мрачно помещение светлината има изключителна роля – на няколко пъти минавах през едни и същи места, които изглеждаха съвършено различни само защото бяха осветени различни части от тях. Минаваш през една врата няколко пъти, но само веднъж прожектор я осветява така, че да видиш десетките забити над нея ножици…

Носенето на маска само по себе си също е експеримент. В един момент губиш усещане за самоличност и ставаш част от една безмълвна тълпа, увлечена в преследване на актьорите из различните зали. Маската има и чисто практическа полза – помага да разпознаваш актьорите, защото публиката е свободна да прави каквото си иска и да бъде където си иска. Чудех се какво ли е усещането и за самите актьори, които играят непосредствено до публиката си – до мълчаливата тълпа с бели маски, която без притеснение ги следва отблизо, наднича в лицата им, взема вещите, които те току-що са оставили…

Можете да запазите маските си след представлението

copyright: punchdrunk. Sam Booth & Conor Doyle. Photo Birgit & Ralf

Влязох в сградата заедно с още близо 200 човека. Пускаха ни на порции, като само късметът определя на коя точно сцена ще попаднеш в началото. От там нататък… започна изследването на този така странен сън, в който виждаш само откъслечни сцени, докато цялата картина не започне бавно да се оформя в главата ти. Ти избираш пътя си, ти избираш коя история и кой актьор да следваш. След първия час и половина историите започнаха да се повтарят, което допълнително засили усещането за кошмар, от който не можеш да излезеш… Но далеч не всичко беше видяно – едно кривване в страничен коридор или отваряне на врата – и попадаш на съвършено ново място, с нови герои, нови истории, разказани с думи или с танц… И макар всичко да е толкова фрагментарно и откъслечно, постановката има край.

Ако решите да гледате представлението, не правете моята грешка да отивате след дълъг и натоварен ден. Отидете отпочинали, за да имате енергия за всичко, което The Drowned Man ще ви предложи. Но преди това – забравете всичко, което прочетохте току-що. Със сигурност вашето представление ще бъде тотално различно.